Един от онези дни, след като баба ми си отиде…

Наплютото от мухи прозорче.
Отдавна неработещият часовник.
Прашинките, които бавно се приплъзват по слънчевите  лъчи.
Мълчанието.
И ръцете на дядо ми, които едва докосват листчетата в кутията – сметки за ток, телеграми, упътвания за лекарства, снимки от седемдесетте. Семенца, увити с пожълтял вестник.
Взира се с невиждащите си очи в живота си, побран в кутия от обувки.
Сякаш се дави в спомени….
Мълчим.
После бавно сваля очилата си и се взира в нищото.

След време понамества вестника, казва:

Вчера гледах новините… Изсичаме гори, унищожаваме природата… Но ще дойде време, когато тя ще ни посече.

Advertisements

~ by secondlifesyndrome on March 3, 2008.

3 Responses to “Един от онези дни, след като баба ми си отиде…”

  1. Нямаш и идея какво ми причини. Имам нещо към старите хора и начина им на живот. Супер необяснимо ми е. Но определено са ми по-мили от малките деца. С пъти повече.
    (аз – яна)

  2. аз.. присъединявам се към “(аз – яна)”..
    сис, казвала съм ти го и преди.. наистина не знам как го правиш..

    п.п. много искам да те видя, скъсихме разстоянието, но това явно не помага.
    по една масала в Апартамента или кафенце в Доли другата седмица?

  3. Преди време бях писала
    за баба ми
    Толкова много дължа на тези хора, а ми е толкова невъзможно да набутам това усещане в думи…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: